(вдъхновено от „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски)
„Кой си ти?“ – попита го Дяволът, облечен в скъп костюм, с часовник от злато и усмивка на самоуверен политик.
„Аз съм човек от народа. Роден съм в бедна земя, където хората работят до изнемога, а плодовете на труда им изчезват в чужди ръце. Братята ми гладуват, децата ни бягат далеч, старците умират забравени. Аз искам да донеса справедливост и да върна надеждата!“
Той стоеше пред стълбата – висока, блестяща, издигаща се към сияние и музика. Горe се чуваха наздравици и обещания за „просперитет, равенство, бъдеще“.
„Аз искам да се изкача – заради братята си!“ – каза момъкът.
Дяволът се усмихна:
„Можеш, но първо трябва да ми дадеш гласа си. Не може да говориш с думите на народа – трябва да научиш нови думи, които горе ще разбират. Ако замълчиш, никой няма да те чуе. Ако заговориш с моя език – всички ще те слушат.“
Момъкът се поколеба, но се съгласи. От устата му падна гласът на народа, а Дяволът му сложи маска – гладка, с чужди думи.
Той изкачи първите стъпала. Отдолу братята му викаха: „Кажи ни, какво виждаш горе?“ А той отвори уста и изрече речи за „фондове, инвестиции, устойчивост“. Никой не го разбра.
Дяволът пак се приближи:
„За да минеш още, дай ми паметта си. Забрави бедността, забрави корените си. Ако я носиш със себе си, ще спреш. Ако я оставиш, ще летиш нагоре.“
Момъкът се поколеба, но отново се съгласи. Главата му натежа, а Дяволът му сложи корона от чужди мисли и доклади.
Той изкачи още стъпала. Погледна надолу – и вече не виждаше гладни братя, а усмихнати „потребители“. Вместо страдание – „празници и програми“.
„Още едно стъпало!“ – каза Дяволът. – „Само дай ми сърцето си. То е пазител на лоялността, вярата и надеждата. Ако го оставиш, вече няма да страдаш за народа. Ще бъдеш силен и непоклатим.“
„Но тогава ще изгубя най-ценното!“ – възропта момъкът.
„Не се тревожи – ще ти дам златно сърце, което ще тупти в ритъма на борсите и сделките.“
И момъкът даде и сърцето си. Дяволът го облече в същия костюм като своя.
…И като буря, заслепен от амбиция, той стъпи най-горе. Светлините го обляха, чаши се вдигаха за наздравици. Той се усмихна – а усмивката му вече бе същата като на Дявола.
„Кой си ти?“ – попита го отново Дяволът.
„Аз съм новият господар. Моите братя са корпорациите и властимащите. Колко красива е земята, когато е моя!“
Народът долу погледна и видя, че Дяволът е същият – само лицето е младо.
—
Дълго чакаха някой да слезе и да ги поведе, но никой не слезе.
Един старец рече:
„Стълбата не е нашият път. Всеки, който я изкачи, губи човешкото. Ако изпращаме децата си нагоре, ще ги загубим.“
И хората престанаха да гледат към стълбата. Те се обърнаха един към друг и започнаха да издигат младите със свои ръце – да ги пазят от измамата, да им оставят паметта жива, да не позволят сърцата им да се продадат.
И тогава всички разбраха: надеждата не е там горе. Тя е тук, долу – когато народът сам издига своите, без да ги праща по чужди стъпала.
Автор: Ахмед Мустафа Ахмед (A.M.A.)
© Всички права запазени.
